снимка Костадин Андонов

Сензацията в борбата Кирил Милов: Въобще не трябваше да участвам на световното, а стигнах до финала

04 November 2018
Автор: start-photo.bg

Световният вицешампион по борба Кирил Милов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. На завършилия в края на октомври шампионат на планетата по класическа борба в Унгария той стана сензация. На 21 години влезе в голямата игра и достигна до финала в категория до 97 кг. След неговия бум много интересни истории около участието му в шампионата в „Ласло Пап арена“ се появиха в медийното пространство. Например, че главната цел на участието му е било да усети обстановката на голям шампионат при мъжете и то в по-горна за него категория.

 

- Здравей, Кирил! Вярно ли е, че само четири месеца преди Световното са ти извадили пирон от крака след дълго лечение на тежка контузия?
- Да, вярно е. Точно четири месеца преди Световното реших да си направя втора операция, защото преди три години ми поставиха пирони в крака. Бях в болница – извадиха ми ги, малко раздвижване, по-леко на лагерите и така.

 

- Реално въобще не си бил планиран за това Световно като титуляр, така ли е?
- Да, аз по принцип съм на по-долна възраст. Боря се до 23 години. Подготвях се за световното до 23 г., но поради контузията на Байряков треньорите ми гласуваха доверие и пуснаха мен.

 

- А не си ли много лек за тази категория – 97 кг? Доколкото знам си 90-92 кг…
- Да, малко по-лек съм – 92 кг, но мисля, че това не е най-големият фактор. Според мен техниката е по-важна от масата. Надявам се с повече тренировки да постигнем килограмите.

 

- Все пак как успя да се подготвиш за финал за 100 дни?
- Не знам. И аз не го очаквах. Сигурно заради добрата работа на треньорския щаб и прекалено голямото желание за този медал нещата се получиха.

 

- Може би психологически се чувстваше по-добре, защото към теб нямаше големи очаквания. Как влияе това нещо?
- В първия момент като разбрах, че ще имам шанса да участвам на световно първенство за мъже, много се зарадвах. Получих голям шанс да отида в голямата борба, където да видя големите звезди и да премеря сили с тях, за да видя на какво ниво съм. Но и леко се притесних, защото са олимпийски и световни шампиони, пък аз съм по-малък и по-лек. Но нямах толкова големи очаквания и нещата се получиха.

 

- Кога ти беше най-трудно в Будапеща? Знаеше ли срещу какви борци ще се бориш? Беше ли ги разузнал?
- Повечето борци ги гледам. Следях ги, знаех кой какво прави. Най-тежко ми беше на полуфинала със сърбина. Ако го надвиех, отивах на финал, а при загуба – отивах между трето и пето място. Толкова много исках да победя, че притеснението беше много голямо, както и тежестта, защото повечето мои съотборници загубиха. Всички очакваха от мен да вземем медал.

 

- Едно от твоите хвърляния на шампионата е в топ 3 по зрелищност. Планираш ли предварително да налагаш атрактивен стил или просто в хода на схватките това се получава?
- По принцип стилът ми е такъв – по-техничен. Разбира се, преди срещата правим тактика срещу всеки съперник, защото всеки се бори по различен начин. Но като си го правил две хиляди пъти в залата, не го мислиш на състезанието, а направо го правиш. Понякога се получават нещата, за което се радвам.

 

- Въпросът е да тръгне, защото повечето, дори опитни състезатели, не рискуват.

- Да, повечето опитни състезатели не рискуват, а играят на сигурно. Но аз не съм точно така.

 

- Гледал ли си на видео финала срещу руснака Евлоев? На три пъти беше близо да го хвърлиш за четири точки…
- Да, гледах си финала и си разбрах грешките. Надявам се догодина да ги изчистим и да съм много по-мобилизиран, за да се качим на почетната стълбичка.

 

- Кои бяха грешките в тази среща?
- Поведох с 1:0 и имаше една ситуация, в която той тръгва да ме избута и аз падам долу. Дават му две точки на него и оттам малко се дестабилизирах психически.

 

- Не уцели момента.
- Да, не трябваше да тръгвам. Ако бях застанал, нямаше да има точки. Водех и той трябваше да търси борба. Но като стана 2:1, той се мобилизира, а аз леко се разконцентрирах и това доста ми повлия на цялата среща.

 

- Не беше ли прекалено тежък за теб? Гледайки физиката на Евлоев, той е поне 104-105 кг…
- Може би и това изигра леко лоша шега, но се надявам за догодина да изчистим и тези неща.

 

- Чувстваш ли се вече в елита на световната борба след постигнатото в Будапеща?
- Не знам. Още не мога да осъзная какво съм постигнал.

 

- Треньор в ъгъла ти беше Бисер Георгиев, бивш бронзов медалист от световно първенство. Старши е легендата Армен Назарян, който ви остави като печеливш тандем до края. Планирано ли беше?
- Така е. На повечето от тренировките ми в националния отбор ми помага Бисер Георгиев. Знае горе-долу какво правя и когато се боря, той може да ми каже нещо, което не виждам в точната ситуация, защото има поглед отстрани.

 

- На кой треньор най-много си благодарен за това, което постигна?
- Не е един. Много съм благодарен на първия ми треньор Виктор Бонев. Като тръгнах да се боря, бях дете в четвърти клас и предпочитах да играя, пред това да ходя в залата и да тренирам. Но той десет пъти идваше в нас. Говореше с родителите ми, че това момче има талант и не трябва да се пропилява този шанс. Благодарен съм също на първия ми треньор в Левски Емил Будинов, който ме взе в клуба и ми помогна страшно много. Също съм много признателен на втория ми треньор в Левски Стефан Тошев, с който съм израснал при „сините“. Показа ми много от техниките и се държеше с мен като със собствено дете. Всъщност това се отнася за всички треньори. На Бисер Георгиев, на Армен Назарян, на федерацията, на нашия президент съм много благодарен. Не един човек е помогнал за този медал, а съвкупност от много хора.

 

- Защо избра класическия стил?
- В Дупница има класическа борба. Първият ми наставник е треньор по класическа борба. Отначало започнах с класическата, ходих на състезания и по свободна, но повече ми харесват хвърляния, по-атрактивно е. Оттам се запалих точно по класическия стил.

 

- Твоята звезда изгря на младежката олимпиада в Нанджин през 2014 г., имаш и европейска титла за кадети, но после дойдоха контузиите. Разкажи за тях – как ги преодоля?
- Не беше най-хубавото преживяване. След като станах европейски шампион и втори на олимпиада, през 2015 г. бях в много добра спортна форма и осем дни преди световното си счупих крака на баскетбол. Влязох в болница за шест дни, последва шест месеца възстановяване. Куцах, не можах да ходя, нито да тренирам. Разликата в краката беше огромна – четири сантиметра в подбедрицата. Преодоляването е трудно повече психически, отколкото физически. Физически се възстановяваш за около година, но психическата травма остана доста време. Затова реших да си извадя пироните. Радвам се, че го сторих, защото сега съм много по-добре психически и мога да покажа целия си потенциал.

 

- Вярно ли е, че заради травмите някои дори са те отписали от голямата борба? Как преодоля този период?
- Тогава ми помогна предишният президент на Левски – Александър Томов. Толкова голям човек! Дойде в болницата, подаде ми ръка и каза: „Ще се оправиш моето момче!“ След като излязох от болницата, всеки ден ми звънеше да ме пита как съм, дали всичко е наред. След това с треньорите не сме спрели да работим и нещата се получиха.

 

- Имаш ли идоли в борбата? На кого най-много си се възхищавал?
- На Александър Томов съм се възхищавал, защото и той в тежка категория е хвърлял толкова много. Също един египетски състезател Карам Габер, който също е много атрактивен. И той е висок два метра и е в тежка категория.

 

- Водеше съперниците до червената зона и питаше накъде да ги хвърли.
- Да. На олимпиада отива и хвърля веднъж, но въобще не го интересува – рискува и хвърля втори път. Това също много ми харесва, защото и моят стил е такъв.

 

- Повече щастлив ли си сега от сребърния медал или надделява съжалението за изгубения финал за титлата в Будапеща?
- И двете. Щастлив съм, че на 21 години съм взел медал от световно първенство за мъже, но е и много гадно да загубиш на финала. Може би това ме мотивира да продължа напред и да тренирам много по-усилено, за да взема титлата.

 

- Сега нали знаеш, че винаги очакванията към теб ще са големи? Вече няма да си резерва, а и конкуренцията вече те познава.
- Ще работя повече, за да ги изненадам и другия път.

 

- Борбата е много труден спорт – имал ли си колебания дали да продължиш по пътя, който си избрал?
- Имал съм колебания, но малко. След като си счупих крака, много исках да се възстановя веднага и бях много мобилизиран. Но година и половина след това пак имах трудни моменти – кракът много ме болеше, не можех да правя някои неща в тренировките. Но след като извадих пироните, все едно се преродих.

 

- Наясно ли си, че сега ще е по-трудно? Десетки славни шампиони, гостували в „Код Спорт“ казват, че след първия бум и спечеления медал, идва по-трудното – да запазиш тази позиция.
- Мисля, че ще е много по-трудно, защото съм взел медал и очакванията са големи. Ако загубя, разочарованието ще бъде голямо. Трябва да тренирам много повече, за да оправдая очакванията на всички.

 

- Имаш ли мечти? Олимпиадата Токио 2020 сред тях ли е?
- Да, имам мечта – медал от олимпиада при мъжете.

 

- Не мислиш ли, че кат. до 87 кг е по-подходяща за теб?
- Не, никога не съм свалял килограми. Дори като бях на олимпиадата, бях 5 кг под другите. Бях 80 кг, но се борех на 85 кг. Като свалям килограми, аз лично не се чувствам добре и затова предпочитам да кача, вместо да ги сваля.

 

- Но в категорията, в която си в момента май ще трябва да качиш доста.
- Колкото трябва, ще кача.

 

- Кога разбра, че това с килограмите не ти понася – като юноша ли още?
- Още като дете. На няколко състезания свалях по 3-4 кг и ми беше много трудно. Реших, че по-добрият вариант е да не свалям килограми.

 

- Какво е менюто ти? Има ли забранени неща, които не ядеш, но в същото време ти се хапват?
- Не, не спазвам кой знае какви режими. Като сме на лагери се храня разделно и много разнообразно, за да си набавям абсолютно всичко. Като цяло нищо по-различно от всеки нормален човек.

 

- Има ли бъдеще българската борба?
- Има, разбира се. Има много таланти в България.

 

- Какво пречи да се реализират всички тези таланти?
- Мисля, че мотивацията не е достатъчна. Преди имаха много примери, но в момента повечето се отказват на ранна възраст. Трябва да го искаш много силно и да не спираш да се трудиш – рано или късно ще се получат нещата. Няма невъзнаграден труд.

 

- Имаш ли хоби? Практикуваш ли други спортове? Баскетболът явно не ти понася…
- Всички екстремни спортове. Като започнем от колоездене, мотокрос, сноуборд… Но в момента малко съм намалил екстремните преживявания и съм се посветил повече на борбата.

 

- Какво ти предстои до края на годината?
- Само тренировки, няма състезания.

 

- А 2019 г.?
- Като почне 2019 г., ще видим какво има.

 

- Роден си в Дупница – там ли живееш, когато не си по лагери? Пътуваш ли до София?
- Да, живея в Дупница, но тренирам в националния отбор. През седмицата съм в София, а събота и неделя се прибирам в родния град.

 

- Футбол гледаш ли? Имаш ли любим европейски отбор?
- Не гледам футбол.

 

- Предполагам имаш нежна половинка?
- Имам, да.

 

- Как си със социалните мрежи? Чест гост ли си там?
- Горе-долу, да. Имам Фейсбук, но не е прекалено.

 

- След като спечели медала кой ти се обади първи?
- Много хора. Звъннах веднага на родителите ми. Всички са ме гледали, но аз не знаех. Давали са го по телевизията. Звъннах първо на майка ми, за да ѝ кажа, че съм финалист и тя се разплака. След това се обадих на приятелката ми, на приятели и така.

 

- А кой първи те поздрави в залата?
- Армен Назарян ме чакаше. Бяха толкова щастливи с нашия масажист, че скачаха. Имаше агитка от около 30 човека. Вдигнаха ме, хвърляха ме във въздуха. Беше много хубава емоция.

 

- Какъв човек си в живота?
- Нормален. Не правя нищо по-различно от всеки обикновен човек.

 

- Физиката, която притежаваш, респектира ли околните?
- Не чак толкова.

- Случвало ли ти се е да имаш проблеми? Някой да ти налита?
- Не, не съм конфликтен човек. Избягвам конфликтите. Дори някой да ми каже нещо, му казвам да не се занимава, защото няма смисъл да се караме.

 

- Чувстваш ли се променен след медала? А промяна в отношението към теб?
- Отношението е малко по-различно, разбира се, но аз не се чувствам по-различен. Същият съм си и няма да спирам да тренирам и да гоня целите си.

 

- Къде държиш в момента спечеления медал?
- Чаках 20 минути да ме попитате. (смее се) Нося го в мен. Надявам се следващият път да е от по-благороден метал.


Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+

 

Водещо новини