Eмил Иванов: И сега към българската борба има огромен респект

16 March 2020
Автор: start-photo.bg

Двукратният световен и европейски шампион по борба Емил Иванов гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е личен треньор от две години на 18-годишния Едмонд Назарян, който миналия месец на европейското първенство по класическа борба в Рим триумфира в най-леката категория с ефектната хватка центур. Изпълнението именно на тази хватка предизвика спомени от славни победи на първия олимпийски шампион в този стил Димитър Добрев. Също и и на бащата на Еди – славния Армен Назарян, както и на Емил Иванов.


Емо, добре дошъл на тепиха на „Код Спорт“! Изчакахме да мине рейдът на Едмонд Назарян по медиите и сега да поговорим в малко по-нееуфорична обстановка. Работиш истинска европейска работа – имам предвид, че си треньор в европейския център по борба на международната федерация в София…
- Аз се чувствам добре не защото работя европейска работа, просто се чувствам на мястото си. Действително работя в европейски център, който е към международната федерация по борба. Не толкова е мястото, колкото една идея и програма, по която работим с чужденци, които се изпращат в България на подготовка и на обучение. Мога да кажа, че вече надхвърли границите на Европа, по-скоро вече е световен център, тъй като огромна част от отборите, които идват, са от Африка, от Америка, от целия свят.

 

- Разкажи ни нещо повече за работата ти с този симпатяга Едмонд – как се крие такава голяма сила и мощ в това момче, което казват, че има физика на пианист?

- Мисля, че не трябва да се подценява чак толкова неговата физика, доста як е. Всъщност той разказа доста за себе си, баща му също. Но за широката публика може би остана впечатлението, че той е позагрял малко преди европейското първенство, направил е няколко тренировки, отишъл е и е сгазил конкуренцията. Така изглежда много лесно, но тези, които са по-близко до нашата работа, знаят какво стои отзад. Става въпрос за дългогодишен труд . Той започна от много малък и премина през много тежък режим на работа, много тежки тренировки. В началото баща му го водеше със себе си в залата. Армен пое националния отбор през 2012 г. след олимпиадата в Лондон. Тогава Еди беше малък, но баща му ги водеше с неговия брат, който е още по-малък. Идваха в залата, тичаха, скачаха, гонеха се, закачаше се с големите батковци, хващаше се с тях да се бори, с такива от по 100 кг и повече. Всичко беше като една игра. Тогава вече сериозно се занимавах с едно друго момче, което горе-долу беше на тези години и на тези килограми. Така се заформи една двойка от само себе си, паснаха си и започнаха да тренират заедно и така в продължение на 6-7 години. Първите две-три бяха по-несериозни, той не идваше постоянно, имаше много училище, беше ангажиран, понякога болен, както всяко едно дете, понякога уморен. Но в последните три години върши истински сериозна работа, порасна, позаякна, стана и по-отговорен. Усети, че вече започват и предстоят истинските битки. Влизаше във възрастта на кадетите, където нещата са доста сериозни. В момента конкуренцията във всички възрасти в борбата е много голяма и не трябва да се подценява възрастовата група. Тогава започнаха ежедневните сериозни занимания. Основен партньор му бях аз, което е и хубаво, и не толкова хубаво. Хубаво беше за мен, защото и аз тренирах и продължавах до август-септември миналата година, когато успявах да го въздържам, защото той е във възраст, в която расте непрекъснато. Оттогава направи един по-голям скок в килограмите, в края на миналата година позаякна, стана на 18 и много бързо застигна мъжете. Но смятам, че всичко това се дължи и на подготовката, през която той премина. Нашите занимания бяха по два-три часа дневно, което е много сериозна работа. Тренировките не бяха просто някакво обучение или разяснение. 15-20 минути загрявка и след това се започваше една битка, на която сме свидетели много малко пъти при големите.

- Лесно ли Армен Назарян ти довери работата с Еди?

- Не знам, трябва да го питате него. Мисля, че не беше трудно. Може би нямаше и толкова голям избор какво да се направи, защото тогава той пое националния отбор на България. А нямаш възможност да съчетаваш паралелно тази работа с почти нищо друго. Постоянно си на лагери, на състезания. Отговорна работа. Тогава се занимавах и с други деца, с чужденци. Но имах времето да се занимавам индивидуално с някого. Получи се една добра възможност, тъй като имаше партньор, с когото работех и това беше много удобен момент. Но ние с Армен се познаваме добре от много отдавна. Нормално е да си имаме доверие, както аз имам в него, в работата му като треньор на националния отбор. Това, че той може да води нашите национали напред и нагоре със своята известност, популярност, качества и титли. Смятам, че той пък се е доверил на опита, който имам в годините. Мисля, че нещата се получиха добре.

 

- Доколко е истина, че до края на годината за Назарян-младши приоритет ще е училището? Завършва гимназия и иска да кандидатства икономика или право.

- През тези години винаги съм го подкрепял във всяко начинание. В неговото семейство винаги се е говорело много за борба, но и за образование. Тази година наистина е много важна за него, защото завършва училище. За него като че ли и самото училище е някакво състезание. И там се стреми да спечели златен медал и така да завърши първата степен на образованието си. А той учи в много сериозно училище, с много тежка програма – руското училище. Наистина е много трудно. Малко хора биха издържали на неговия режим, през който премина в тези 6-7 години. Сутрин от 6 до 14 часа на училище, а в 16 часа идва при мен. Уморен-неуморен, но се събираше и успяваше да се включи в тренировките. Така че в момента няма нищо ново като програма. С него винаги можем да направим индивидуална програма на тренировки. Когато не е възможно да присъства на лагери, той може да тренира в София. Ако трябва да направи избор между изпит и състезание, предполагам, че трябва да избере изпита. В този аспект може да има някаква промяна.

 

- Едва миналата година САЩ изпревариха България на второ място в генералното класиране по медали в трите стила борба. В класацията води Русия. Толкова силни ли бяхме в борбата преди промените в политическата система на страната ни?

- Бяхме много силни, страшни понякога. Бяхме втора сила по принцип в света след Съветския съюз. Винаги сме били заплаха за първото място за тях. И това се е случвало – били сме ги в отборното класиране. Това е факт.

 

- Разкажи ни нещо за твоята кариера – кога беше разочарован и кога на върха на щастието?

- Не съм броил колко са добрите моменти и колко разочароващите, но ги има и двата. Преминах си, както всеки един спортист, през всички степени на подготовка – спортно училище, две години казарма, с добри треньори, с една солидна подготовка, получена в юношеството, с постигнати добри успехи в тези години – печелене на медали на европейски и световни първенства, както се случи и при Еди в момента. Станах европейски шампион не на 18, но на 20, още при първата година след включването ми в националния отбор за мъже. Много бързо дойдоха успехите. Беше момент на щастие – европейска титла на 20 години, дебютант. Веднага след това обаче дойде разочарование – тежка контузия, операция. Нямаше и олимпиада тогава, стана бойкотът на игрите в Лос Анджелис. Много тежки и трудни събития се събраха. Последва много дълъг период на възстановяване за две години. Бях отписан и трябваше отново да се доказвам. Тогава дойде 1986 г. – завърнах се с гръм и трясък, спечелвайки световна титла. След това е най-голямото ми разочарование – неучастието ми на олимпиадата в Сеул.

 

- Защо?

- Беше предпочетен друг състезател. Имах много силна конкуренция в своята категория. Разочарованието беше, защото моята подготовка и форма бяха на много добро ниво. През годината нямах загубено състезание, а доколкото си спомням нямах и загубена точка. Навсякъде бях първи и е съвсем нормално да очаквам да участвам, а и нещо да спечеля там. Но така е било писано. Това говори за нивото на борбата по това време. Аз първо станах световен шампион, а после републикански.

 

- Както в свободния стил Валентин Райчев – първо олимпийски и после държавен.

- Ето още един пример. Един шампионат на България можеше да се сравнява с едно европейско първенство. След олимпиадата почти се бях отказал, реално психически се бях отпуснал, но започна следващата година и полека-лека поотмина болката. Дойде и втората световна титла. Стана едно красиво отказване и добър завършек.

- Какво беше тогава да сте четирима-петима конкуренти на световно ниво в категорията в България, а сега да имаме общо четирима-петима класни състезатели?

- Ето, вече ви дадох два примера. Много е важно да имаш вътрешна конкуренция. В един момент дори не тренировката става толкова важна, колкото психическата нагласа. Мотивацията трябва да се доказва всеки ден, да бъдеш непрекъснато в топ форма, винаги да си на ниво, винаги да си здрав. Нямаш право да си болен, защото всичко това се отразява и може да загубиш титулярното си място. Това е много важно нещо, но сега го няма. Много е трудно и затова сега търсим други варианти на подготовки – взимаме чужденци, отиваме в чужбина да се готвим, защото тук не можем да намерим достатъчно партньори.

 

- Беше национален треньор в най-трудното време за родния спорт – 1993-1995 г., но въпреки това стигнахме до титли в Европа и медали от световно. Какво си спомняш от тези години, как се отразяваше на спорта това, че държавата реално я нямаше, тя абдикира?

- Ако трябва да съм честен, дори не искам да си спомням за тези години. Много тежки години изобщо за цялата страна. Години на разруха, на проблеми, на хаос. Това нещо се отрази страхотно на спорта, разбира се. Трудно ми е да се върна към тези години. Наистина въпреки всичко успяхме да постигнем някакви добри резултати. Но беше с усилия от страна на приятели, на спонсори. Държавата наистина я нямаше, а без държавата е много тежко. Спортове като борбата не могат без участието на държавата. Мисля, че всички спортове изпитват такава нужда, не само борбата. Но просто нашият спорт имаше огромни успехи, огромна история и е естествено тези неща да се отразят най-много върху него. Още повече, че и до днес очакваме от борбата да носи успехи. Главно на борбата разчитаме в представянето си на световни първенства и на олимпийски игри.

 

- Имаш дълъг период и като легионер – разкажи ни за тази част от визитката си. Какво видя в чужбина, какво взеха от теб чужденците?

- Не е чак толкова дълъг. Имам два легионерски периода. Единият беше, когато се отказах от националния отбор и заминах за Франция за две години по покана на френската федерация като състезател и по-специално като партньор в подготовката на един мой опонент.

 

- Един вид играещ треньор.

- Нещо такова, да. Конкретно отговарях за неговата подготовка, занимавах се паралелно с млади френски борци, а в същото време участвах и в отборната лига на Франция в един парижки клуб. Имах една богата, смислена програма, която много ме радваше тогава. Това са много приятни спомени от моята кариера като спортист. Вторият период беше през 2017 г., когато поех италианските национални отбори. Като главен треньор отговарях за всички отбори. Кратък период, договорът беше едногодишен, но пък беше интересно. За мен донякъде беше тест, пък и възможност да покажа в кратък период дали може да се постигне нещо значително като резултат.

 

- Как днес се отнасят в чужбина към българската школа? Старата слава изтъркала ли се е вече като автомобилна гума или още има респект към България?

- Към България има огромен респект. Казвам го не с чувство за помпозност. Наистина има респект и то не само заради старите успехи на българската борба. Но всъщност защо говорим за стари успехи? Ние и сега постигаме успехи. През последните 20 години също имаме добри резултати. Ако се поровим в статистиката, ще видим, че е така. Да, по-трудно е, но сега медали взимат много повече държави. Географията на борбата се разшири. Не само с разпада на СССР, но много държави заработиха сериозно, инвестираха в борбата, привлякоха много добри специалисти, грижат се за този спорт и е нормално да имат успехи. Никой от никого не се страхува. Ние на европейско първенство стоим много добре в момента. Последният шампионат на Стария континент го доказа - взехме медали, добре сме в класирането, при жените сме сред първите три, при нас сме шести, в свободната борба също направиха нелошо класиране, макар че не спечелиха медал. Смятам, че заслуга за уважението и респекта към нашата борба имат и българските треньори, които работят в чужбина. Познавам ги доста добре и мога да кажа, че всеки един от тях се е представил много добре в работата си и се ползва с голямо уважение, оставя следа след себе си, където е работил.

 

- Имаш възможност за сравнително по-спокоен поглед към българския спорт – къде като цяло са днес големите проблеми?

- Де да знаех…Това е много голям въпрос, за точен и изчерпателен отговор трябва да се обърнете към някой експерт или специалист от министерството, някой по-голям капацитет. Но аз не гледам на спорта като на някакъв проблем. Защото проблеми има наистина навсякъде в големия спорт. Има ги в материалната база, има ги в човешкия ресурс. Където и да се обърнете, винаги можем да намерим проблеми, ако искаме да ги търсим. Аз обаче гледам на спорта като на някаква възможност да работиш. Просто наистина трябва да има добри условия за тази работа, добра среда и пак да се постигат добри резултати.

 В тази връзка баща си на три дъщери – те закъсняха ли за женската борба или ти не бързаше да ги насочиш към тепиха?

- По-скоро те избързаха за българската борба, защото се родиха малко по-рано. Когато бяха във възраст, в която можеха да се занимават със спорт, женската борба беше още в зародиш. Все още не беше развита, беше по-скоро експериментална, правеше първите стъпки. Но аз никога не съм ги насочвал или притискал да се занимават с голям спорт, те спортуваха така или иначе. Но пораснаха толкова, че трябваше да им се дадат разяснения. Направил съм го, обяснил съм какво означава големият спорт, какво се изисква, какво трябва да дадеш, от какво трябва да се лишиш и докъде можеш да стигнеш горе-долу. Оставил съм ги да направят сами избора си. Те го направиха и смятам, че беше правилен.

 

- Твърди се, че дори Цар Футбол няма шанс, когато говорим за децата и пристрастяването им към Интернет. Тогава какво да кажем за тежък спорт като борбата?

- В момента не ми прилича на Цар Футбол в България. Не че искам да обидя някого, но изобщо за целия спорт трябва да го кажем. При футбола също проблемите са много сериозни, виждаме колко много спадна нивото в международен план. Аз не гледам на Интернет като на чак толкова голям проблем. В края на краищата Интернет дава информация, там можеш да прочетеш всичко. Просто Интернет ти дава една информация наготово, не е нужно да я асимилираш, не е нужно да мислиш. Смятам, че той по-скоро затъпява, отколкото да развива интелекта и мозъка на децата. Но за това може би трябва да призоваваме самите родители, защото децата трябва да се възпитават първо в семействата. Там е началото, там е най-важното. Ние, учителите, педагозите, които се занимават после, сме второстепенни и идваме по-късно.

 

- Колко визи очакваш за българската борба за олимпийските игри в Токио? Имаме ли шанс за медал или ще чакаме Париж 2024 и изявите на Едмонд Назарян?

- Не сме синоптици или гадатели, не можем да предвиждаме такива събития, но е редно, когато правим някакви прогнози и имаме някакви очаквания, да се опираме на някакви факти, които са се случили преди това състезание. Трябва да погледнем нашето представяне на световните първенства, на международни турнири, на последния шампионат на планетата, дори на европейското първенство тази година. Това са нещата, които ми дават основание да смятам, че шанс винаги сме имали и сега ще е така във всяка една категория. Може би има една, в която още нямаме никакви сериозни постижения – тежката, но това не означава, че той няма шанс. Готви се сериозно, готви се непрекъснато в последната година. Всички имат шансове, но трябва да бъдем и реалисти. За мен е правилно да очакваме да спечелим квоти поне колкото на предните олимпийски игри. Редно е да очакваме и добро представяне на нашите състезатели. И медали – поне един при мъжете и поне един при жените.

 

- Десет квоти…

- Ами, много сериозна цифра е в момента. Силите са много разпределени, претенциите са много от много държави.

 

- Категориите са общо 18 за трите стила.

- Да, но трябва да се борим. Трябва да разчитаме изключително на подготовката. Ако тя е проведена в правилен ред, във възходящ ред с приближаването на олимпиадата и на квалификациите, трябва да очакваме и добри резултати. През последните два олимпийски цикъла имаше едно негативно явление, което съм забелязал. Това е спад в резултатите с приближаването на олимпиадата. Тази година трябва да го избегнем и да направим обратното. Да се възползваме от домакинството си на последната олимпийска квалификация.

 

- Спомена, че географията на борбата се е разширила доста, кои диктуват сега модата в този спорт? Не говорим само при класиците, а изобщо в борбата…

- Има мода, която аз разбирам като стил на борба. Хубавият стил на борба, който в момента виждам е главно в отборите на Русия при мъжете, специално в класическата борба. Последните две-три години напипаха верния път в подготовката, но също и като стил на борба. Това ми се нрави на мен, харесва ми борбата на Русия. При жените мисля, че Япония все още е доминант, но ще има размествания. Смятам, че и други отбори ще успеят да се справят с японките и да се включат в разпределението на медалите.

 

- Какви са амбициите ти като треньор? Останаха ли ти несвалени мишени в живота и в професията?

- Сигурно има такива. Цели винаги може да се набележат. Да ви кажа честно, предпочитам аз да бъда мишената. Обичам да работя с хора, които се интересуват, искат и могат. И да ме търсят, да идват, да искат да ги готвя, да получават указания, добра подготовка, да им помагам да достигат високо ниво, международно ниво и да могат успешно да се включат в представянето на националните отбори.

 

- Кажи нещо в личен план – как релаксираш, обичаш ли да пътуваш, имаш ли хоби? Притесняваш ли се от коронавируса?

- От коронавируса не трябва да се притесняваш. Трябва да си цар в работата и си имаш корона, така че няма да се притесняваш от тази. Обичам природат