снимка Костадин Андонов

Тайбе Юсеин: Бронзът в Токио ме мотивира за още една олимпиада

06 December 2021
Автор: start-photo.bg

Тайбе Юсеин, бронзовата олимпийска медалистка по борба от игрите в Токио, е една от най-известните ни спортистки, която вече 11 години е под светлините на прожекторите. Във впечатляващата си кариера има една световна и две европейски титли, както и общо 15 медала от големи първенства. Трябва да се спомене и коронацията за „Спортист на годината“ през 2018 г., когато тя направи златен дубъл без да даде техническа точка на нито една от своите опонентки на световното и на европейското първенство. Възпитаничка е на славната русенска школа в борбата, а сега защитава цветовете на столичния Левски. Eто какво каза Тайбе Юсеин в интервю за "Код Спорт".

 

- Последната ни среща пред нашата камера беше в края на най-успешната ти година – 2018-ата. Сега, след олимпийското отличие, къде в твоята лична класация поставяш 2021 г.?
- 2021 г. за мен е най-успешната година, въпреки че имам световна титла, но медалът от олимпиада е мечта на всеки един спортист. Въпреки че отличието е бронзово, аз го отчитам като голям успех. А това, че е бронзов, всъщност ме мотивира да продължа още един олимпийски цикъл.

 

- Какви са чувствата, след като минаха тези малко повече от 100 дни след игрите в Токио? Колко често се връщаш към спомена от олимпиадата?
- Първоначално имах нужда да си почина след игрите. Като си спомнях за срещите, за момента, в който загубих, за постигнатите победи уж лесно, започна да ми липсва залата и исках вече да се връщам. Да поправя грешките, макар че смятам, че по-скоро не допуснах някаква грешка с японката, но исках да се подобря, за да се представям още по-добре.

 

- Колко близо и колко далеч беше от златото?
- Казах го след срещата тогава и все още го мисля – направих максимума от възможностите си в този момент. Знаете, преминах през много тежка травма и в началото се съмнявах дали въобще ще мога да се възстановя. Малко повече се удължи времето за възстановяване, не бях на 100% готова. Но успях да се подготвя и да покажа най-доброто, на което съм способна в този момент.

 

- Близо осем месеца беше извън залата – имаше ли момент, в който си казваше, че може да пропуснеш игрите?
- В началото след операцията, първите месеци, по-скоро си мислех, че всичко ще мине ей така, утре ще се събудя и вече ще се мога отново да се състезавам. Тогава повече се държах психически, но колкото повече наближаваше олимпиадата, започвах да се замислям дали ще успея да се възстановя. Докато си говорехме, все думите бяха: „Има време, ще стигнеш, ще се оправиш!“ И в един момент почна да става: „Нямаме време, трябва да започваме.“ Тогава вече напрежението нарасна много.

 

- Болки имаше ли много, как устоя? Какво или кой ти помогна не само да се върнеш на тепиха, но и да ликуваш с медал?
- По-скоро не болки, но движенията ми бяха доста ограничени. Трябваше да си променя техниката според ситуацията, в която бях. Помогна ми отборът, помогнаха ми момичетата, помогнаха ми треньорите Петър Касабов и Стоян Петков, защото каквато и да беше ситуацията, намираха решение за дадения проблем. А подкрепата на момичетата по време на тренировки също беше от голямо значение за мен.

 

- Има ли нещо от кошмара около контузията, което смяташ, че не би преживяла отново?
- Много се надявам да не ми се случва отново подобна тежка травма - скъсана предна кръстна връзка и менискус. Не искам да си спомням за този момент, не искам да ми се случва отново, защото всичко е много тежко за спортист, който си е дал годините за дадена цел и в следващия момент вижда как може би ще му се изплъзне и целият труд ще отиде на вятъра.

 

- Спираме с тази тема. Как видя женската борба на олимпиадата в страната-хегемон в този спорт – Япония? Колко висока беше класата, изненада ли те нещо?
- Честно казано, през последните години усещах, че може би японките губят позиции на световни първенства, на международни турнири. Чак такава доминация не очаквах. Не знам дали защото отмениха тази олимпиада с една година, но те бяха подготвени на 200%. Моята противничка и тази на 57 кг вече беше олимпийска шампионка, познавам я, това са и възможностите, но тази на 50 кг… Направо мачкаха наред, а не беше така на световното предишната година.

 

- Смяташ ли, че загубеният полуфинал с японката Юкако Кавай можеше да има друга развръзка, ако ти бе заложила на атакуваща тактика и не изневери ли донякъде на твоя атакуващ стил в тази схватка?
- Както казах, моите движения с крака бяха доста ограничени. Задачата ми беше, колкото се може повече да я движа нея, за да може тя нещо да се обърка, да сгреши и аз да се възползвам от нейната грешка. Но пък тя също се беше подготвила доста добре и въобще не ми позволи да я пипна, за да мога да я раздвижа и да се обърка. Атаката беше в краен случай, защото при една подобна атака, в която по принцип беше моя запазена марка, ако я прилагах, имах болки.


 - Как видя тази стерилна олимпиада в Токио в сравнение с Рио през 2016 г.? Повлияха ли ти силно мерките за безопасност, изнервиха ли те?
- Вече имахме опит от други състезания – без публика, с постоянно тестуване за Ковид-19 и беше малко по-спокойно. Докато в първото състезание в пандемията, в което участвах, си казах: „Това състезание ли е, тренировка ли е? Какво се случва? Няма никой.“ Отделно всяка сутрин с тези тестове направо си бяха мъчение в началото, но човек свиква с всичко – и с хубавото, и с лошото.

 

- Чувстваш ли се жертва на отлагането на игрите? През 2020 г. определено беше в топ форма според всички специалисти.
- Чудя се понякога дали беше за добре, защото като се замисля контузията ми се получи, когато олимпиадата вече щеше да е свършила. Не се знае дали въобще щях да тренирам и т.н. Но по-скоро избирам да си мисля, че случилото се е станало в най-добрия момент по най-добрия възможен начин.

 

- Промени ли се нещо около теб след олимпийския медал?
- Хората вече бяха почнали да ме разпознават покрай световната титла, но вече е една идея повече. Понякога това малко ме притеснява, малко ми идва в повече, но от друга страна хората се радват за успехите ни и като успеят да се докоснат до нас, денят им се изпълва с позитивизъм. Виждам го в техните очи и ме радва.

 

- Къде те посрещнаха най-топло след Токио? Има ли някоя случка от празненствата, която да те е впечатлила силно?
- Всички посрещания – и на летището в София, и на село от моите съселяни в Мъдрево, всичко беше топло, уникално. Дори не съм си помисляла, че може да се получи така – запомнящи, интересни. Просто усещам любовта на хората – толкова отблизо, толкова истинска и чиста. Незабравими моменти за мен.

 

- Успя ли да отидеш в Русе – градът, който те изстреля към голямата борба?
- Те ме посрещнаха и на летището, но успях да отида и в залата. Там не успяхме да отпразнуваме медала подобаващо все още, но ще го бъде. Ще видим с тези Ковид мерки как ще се получат нещата, но ще го бъде.

 

- Как се чувстваш в Левски? Доволна ли си от условията в сегашния ти клуб? Как се отнасят с теб, радваш ли се на голямо внимание?
- Внимание не знам, но определено виждам уважение от страна на по-малките ученици и желание да се учат. Виждат как с другите момичета от националния отбор се готвим. Ние изпълняваме едни и същи упражнения, но начинът, по който се влагаме е различен и те го виждат. Успяваме да бъдем пример за тях и това само може да ни радва. Ако един ден имат успехи и кажат: „Добре, че беше кака Тайбе или кака Меги, за да може да се мотивираме и да станем като тях.“ Ако не виждат това на живо, те си мислят, че това са някакви други хора, въобще не знаят за какво става въпрос. Но като го видят на живо и успеят да се докоснат до нас, разбира се, чувството е уникално. Колкото до условията – мисля, че са добри. Винаги може повече, но сме тренирали в много, много по-лоши условия през годините. Вижда се, че Левски се опитва да помага и с база, и със средства успешните си спортисти.

 

- А ръководството - какво ти каза например славният Александър Томов?
- Бат Сандо, разбира се ме поздрави, но както всеки един друг успешен борец, който милее за успехите на родната борба каза: „Можеше да спечелиш и още.“ Това са нормални неща, няма човек, който ме познава и знае моите възможности да не ми каже: „Ти можеше още по-нагоре да си.“

 

- В тази връзка от утре започваш лагер на високопланинската база в Белмекен за новия сезон. Имаш ли вече набелязани конкретни цели?
- Доста починах, защото момичетата направиха и световно първенство след олимпиадата, а аз си починах може би още един месец допълнително. Планът ми е лека-полека да навлизам в оптимална форма, защото след Нова година идват и състезания, на които трябва да съм във форма като европейското първенство и по-натам вече за световното.

 

- Ще имаш ли сили за трета олимпиада? Колко далеч чувстваш игрите в Париж 2024?
- В момента се чувствам здрава, усещам, че имам сили за още един олимпийски цикъл.

 

- Вече е половин.
- Това може би беше единствената полза от отлагането на олимпиадата, че до следващата има само три години. Ще е грехота, ако не опитам. Имам сили, здрава съм, защо да не опитам?

 

- Какво най-много те мъчи в професионалната ти спортна кариера? Какво трябва да правиш с нежелание?
- Отдала съм живота си на спорта и някак си, ако преди години е имало дадена тренировка, която не ми харесва и я правя с нежелание, то с годините съм разбрала, че това е необходимост. Като промениш начина, по който се отнасяш към нея, тренировката става по-лесна.

 

- Имаш ли проблеми с килограмите? Отстрани изглежда, че категория до 62 кг сякаш е направена за теб.
- Да, докато беше 63 кг, пак свалях килограми, но моите противнички сваляха повече от мен. Това, че кантарът беше на следващия ден също беше плюс за тях, докато аз бях една идея по-лека, както е и сега. Свалям малко килограми за 62 кг и се боря веднага. Тези, които са сваляли много, са в много по-лошо физическо състояние от мен и това наистина е плюс за мен.

 

- Рускините сякаш са на абонамент при теб за твои победи, с японките двубоите почти винаги са на кантар. Представителки на кои школи са неприятни опонентки – унгарки, американки, скандинавки?
- Точно като школа не бих определила, а като стил на борба – затвореният стил, който не търси борба въобще, не иска да се хващаме, а като се хванем, не ми позволява да мърдам.

 

- Тотално дефанзивен.
- Не бих казала, че е и дефанзивен, защото и да се защитават не пробват. Излезли са на тепиха да правят нещо, ама…

 

- Да развалят срещата.
- Да, просто нямам идея. Скандинавките понякога са така. Унгарките, докато ги пречупиш първия път, и те се стискат много. Те са по-статичните, а по-динамичните - японки, американки и рускини и затова понякога ми е по-лесно с тях да се боря.

 

- Има ли приятелства в женската борба или конкуренцията не го позволява? Доколко има и провокации, гадни номера или като цяло обстановката е феърплей?
- По-скоро си е до човека. Не мога да кажа, че съм приятелка с всяка една от моята категория, но като сме били по лагери, имали сме общи тренировки и занимания, сме се сближавали. С немалко поддържаме някакъв контакт и това са хубави неща. Поне при мен не съм усетила чак такава спортна злоба. Примерно на тепиха се борим много здраво, обаче след това като се видим извън залата, винаги сме се поздравявали. Не е имало – сега ще я хвана и ще ѝ го върна. Не ми се е случвало.

 

- Върна ли се респекта към българската борба, що се отнася до дамите?
- Аз мисля, че ние си го заслужихме този респект, защото от няколко години, да сме живи и здрави, това са хубави неща, след всяко едно състезание сме се връщали с медали. Като цяло имаме хубав, стабилен отбор. След една хубава основа се надявам да продължи до Париж да печелим отличия. Спомням си, бяхме на лагер в Полша месец и половина преди олимпиадата и германският треньор говореше с бат Пепи и му вика: „Ей, ти имаш страшен отбор!“ Там бяхме четирите с квотите. Каза му: „Имаш възможност да направиш четири олимпийски шампионки! Няма такъв отбор, за който да знаеш, че има възможност за такъв успех!“

 

- Ще имаме този шанс и в Париж, както вървят нещата, дай Боже.
- Да сме живи и здрави, да.

 

- В един момент от кариерата си направи серия от загубени финали на големи първенства. Нямаше ли опасението, че можеше да останеш вечно втора? Има такива случаи в борбата…
- Беше ми трудно да премина бариерата от второто, третото място до първото. Все имаше някаква пречка – или моментно неразположение, или съдийска грешка и в продължение на четири-пет години все ми бягаше златният медал.

 

- Доколко затормозява това нещо психически?
- В началото може би не толкова, но колкото повече се натрупват тези загуби на крачка от златото, тогава почват лека-полека да ти тежи. Но важното е да издържиш на този психически натиск. След това, като се пречупи един път, всичко се обръща и всичко работи в твоя полза след това.

 

- Казвала си, че твой идол в борбата е легендарният Валентин Йорданов. Колко пъти негови маркови хватки са те измъквали в ключови ситуации на тепиха?
- Ох, тази вътрешна сарма още от малка я уча и знам, че във всяка една възможност, ако закача тази вътрешна сарма няма да ми избяга оттам. Даже на финала 2019 г. с киргизстанката закачих за секунда, но като изпуснах крака, се ядосах вътрешно на себе си. Но наистина са ми помагали неговите хватки. Удоволствие е да гледам негови срещи от миналото.

 

- Очакваше ли толкова бърза развръзка в малкия финал за бронза с рускинята Любов Овчарова?
- По-скоро, не. Не се бях борила с нея преди това, но знаех, че е физически силна. Техниката горе-долу я знаех и бях наясно, че в началото, ако подкара срещата за мен ще е много трудно. Казах си: „Давам, тръгвам сега, а ако имам възможност, имам.“ Но така се стече самата ситуация след влизането в крака, че просто реших да не рискувам да ѝ дам втори шанс.

 

- А имаше ли едно на ум за това, че в нейния ъгъл беше Симеон Щерев, който отлично те познава?
- Винаги имам едно на ум, но с времето от състезанията понаучих малко руски и разбирам, когато им дават напътствия. Приемам като плюс това, че знам чужди 

Мислиш ли за своето бъдеще след края на кариерата си или е твърде рано?
- По-скоро е твърде рано. Ако почна отсега да мисля как ще бъде, ще е допълнително притеснение. А така се наслаждавам на момента, тренирам, давам всичко от себе си в залата. Спокойна съм, че каквото и да следва оттук нататък след борбата, аз отново ще дам всичко от себе си, за да съм успешна и там.

 

- Колко време не бе влизала в залата след олимпиадата и на какво се отдаде – на купони, на срещи с близки хора, на пътувания?
- Може би преди месец за пръв път влязох в залата да тренирам. В първия месец след олимпиадата отделих време да се видя със семейството си, защото са разпръснати навсякъде. Иначе се виждаме веднъж в годината в най-добрия случай, а така поне имах възможност да отида при всички за по няколко дни. Ходих на различни морета, тъй като това е отделна болна тема, че нашата програма е най-натоварена през лятото по принцип и нямаме много възможност за море, защото се готвим за световното първенство, което е в края на лятото. Пообиколих за няколкото години, в които не бях ходила. Пътувах със семейството и приятелите.

 

- Когато ти е най-тежко, как реагираш? Заричаш се да се откажеш, затваряш се в себе си или мечтаеш за нещо?
- Когато ми е най-тежко, мисля си разни глупости в първия момент от сорта на „сигурно това не е за мен“. Сега, като си го помисля от тази гледна точка е най-голямата глупост, защото имам една чанта с медали, колкото и нескромно да звучи. Това са някакви моментни състояния. По-скоро начинът, който излизам е: „Абе, дай ще направя още една тренировка и ще видя как ще се почувствам.“ Обикновено това е решението при мен с проблемите.

 

- Имаш 15 отличия от големи първенства – помниш ли първото, което спечели още през далечната 2010 г.?
- Помня – в Баку станах втора на европейско първенство. Тогава надвих рускиня в първа среща, след това украинка, унгарка.

 

- Всички чакахме финалът също да мине така и ни изненада.
- Тогава азерката я бях надвила месец по-рано на турнир в Турция. Дали я подцених, нямам идея. Минали са толкова години, но точно оттогава си спомням много ясно всички срещи.

 

- Кога малшансът те е туширал без да ти даде грам шанс за спасение и обратното – кога късметът е бил тотално с теб?
- Малшанс? В Рио уж всичко беше добре с подготовката, уж добре се чувствах…

 

- Още помня как след срещата падна до тепиха, не можеше да излезеш от залата. Беше шок за всички и най-вече за теб.
- Не знам, уж и срещата тръгна добре, поведох с толкова много, и нея също я бях надвила преди състезанието на последната проверка. И какво се случи тогава? Една грешка, загубих една ситуация и след това вече въобще не можах да се върна в срещата и да покажа нещо.

 

- А кога получи късмет някъде отгоре, когато не си очаквала да се случи победа?
- Не си спомням.

 

- Както във футбола Стоичков казва: „Никога не ми се е случвало някой да ми подаде на празна врата от съперника.“
- Може би в Лас Вегас като взех квотата за Рио. Тогава победих съпернички, от които имах притеснения. Но тренирали сме и да кажа, че е късмет малко ми е странно.

 

- Сашо Томов обича да казва, че късметът е както си го направиш.
- Така мисля, има нещо вярно.

 

- Мечтите ти само със спорта ли са свързани или просто другите са тайна още?
- За момента са свързани със спорта, но по-скоро като осъществяваме една мечта, се появява следваща. Поне аз така разсъждавам. С времето, ако имам нови мечти, ще ги споделя.

Водещо новини